Български истории от албанското село – репортаж от Мандрица

Христо и Султана - за кратко си говорят на чужд език.

Това е архаичен албански. Никой не го говори, освен шепата възрастни от село Мандрица - единственото албанско село в България. В края на картата е, малко преди браздата с Гърция. Но тук всички са медийни звезди.

Султана Александрова: Децата викат: бабо, ти стана медена звезда, на целия свят си вече! Ох, леле, ми то като няма други хора...

Мандрица я има от 1636-та. Легендите за заселниците - трима албанци- мандраджии, привличат не само българските краеведи. За селото са снимани филми, телевизионни предавания, ухажвали са ги и албански журналисти.

Султана Александрова: Чак от Канада ми се обади една тука от Мандрица, била при дъщеря си и ми вика: ”Как’ Султано, като те видох по телевизията в Канада чак плаках, вика! Ох, леле, леле вика, чак от Мандрица...”

В горната махала вече ни чакат. Новините бързо прескачат плета.

Георги Кадънков: И аз съм албанец, ама прекръстиха ме и сега съм българин... В Димитровград по онова време имаше преброяване и писали ме българин и толкоз! Без да ме питат - в паспорта.

Кадънката е най-старият човек в Мандрица. Наесен ще направи 90. Не го свърта в Пловдив и все гледа да си дойде при младостта, където душата му диша.

Георги Кадънков: Там на площада, под чинара, има две пейки, за две пейки дядовци има.

Султана Александрова: Имаше живот, имаше и млади хора, имаше съвет, училище, после направиха АПК-то, работилници, механизации, работеше, изкарваше се, а сега като няма, младите какво да правят тука? Останаха само бабите, то и дядовци няма.

Някога всички пътища в района водили към Мандрица. Била общински център. На това балконче седяла жената на доктора и гледала към дюкяните с тахан и сусам. Имали две училища, две църкви, мелници, тухларни, леели камбани. Отглеждали копринени буби. В преддверието на църквата висят снимки. Всяка неделя преди служба се броят.

Георги Кадънков: Е, как, живот имаше, докато дойдоха комунистите, и като направиха ТКЗС-то все едно чумата дойде тука. Хората се уплашиха и кой накъде види! Напълниха тука едно цяло здание, „белия дом” му викахме, пълно с чиновници! Чиновници колко искаш! Кой такъв, кой онакъв – все на заплати, а то сиромашия – тютюн, сей тютюн, бери тютюн - робска работа!

Каквото за всички – това и за Мандрица. Били над 3 хиляди, но едни избягали в градовете, други тръгнали в чужбина. И останали 30-ина души. Единствените новодошли са две семейства - англичани.

Султана Александрова: Една вечер бяха дошли – ядене, пиене, цела нощ, да видиш ти! И се радват хората.
– А ти как се разбираш с тях?
Султана Александрова: Не се разбирам, ама пак си такъваме. Има една Катинка й викаме, като дойде и отдалече вика: Султанооо... И чиния сладкиши ми носи.

Преди 7 години група вече пораснали внуци, решили да се борят със забравата. Създали сдружение за възраждане на Мандрица.

Ивайло Петров – председател на Сдружение за възраждане на Мандрица: Усещам подсъзнателен дълг за мястото, където съм израснал, дълг да направя нещо и да се опитам да не го оставя да погине. Поне да не гледам безучастно как се руши.

Отпечатали разговорник на техния албански, организират тържества за Великден, всяко лято събират роднини от Гърция, Канада, Австрия. Правят турнири по народна борба. Построили хотел за гости, открили басейн. В Ивайловград вече ги научили. Радват ли им се местните?

Христо Пеев: Има една приказка - 5 човека – 6 мнения. Всеки си разсъждава по свой начин. Има хора, които си мислят, че кой знае колко пари ще изкара. Не знам откъде им идва. Сигурно от телевизиите, че този е усвоил пари, онзи е усвоил пари, и си мислят че за всеки е така. Само ние си знаем какъв е трудът и средствата, а това нещо не се прави за нас лично, заради селото го правим.

Ивайло Петров: Няма голяма и малка битка, всичко е битка тука. Самият факт, че оцеляваме е битка, не само че оцеляваме, но и че се развиваме.

Георги Кадънков: Хората станаха завистливи, не се уважават, не поздравяват. Защо така не знам. И не само тука е така, в цяла България е. Други станаха хората – егоисти. Защо ти е да имаш повече от мене?!

Заради Мандрица преди години Христо се съгласил да стане кметски наместник – едва преборили партийната кандидатура. Той е най-младият, с когото ще си иде местният албански. Чак в първи клас проговорил български.

Христо Пеев: Когато станеш кметски наместник не е толкова лесно. Не е лесно, защото нищо не зависи от него. Той няма бюджет, няма средства, за всяко нещо трябва да иде до общината, да се пускат искания, да се правят предложения, ще те одобрят ли, няма ли... Една торба вар струва 2,50 лв. Те ме карат да обиколя 5 човека да ги търся, за да се подпишат за 2,50, за да мога аз да си варосам тротоарите.

Гледай Мандрица, мисли за България, казва Христо. Още се борят с лошотията и клюките.

Христо Пеев: А ако ви кажа колко думи са се изговорили от тия 5 човека, които са тука в Мандрица, че тука се правело нещо, което няма смисъл, кой щял да дойде, кой щял да дойде да работи, ей такива приказки и просто те отчайват.

Оказало се трудно да намерят някой, който иска да работи. Май е проблем в цяла България. Работниците или ги няма, или не стават.

Ивайло Петров: Това е куриозен случай. Срещах се с доста хора, най-накрая едно момиче ми каза, че за 1600 лв. не мога да си намеря човек. 1600 лв. заплата, кола, телефон и естествено - свобода и делегирани права.

Търсел управител, но нямало да намери, защото щом давал много пари, значи щял да искал и много да се работи.

Ивайло Петров: Сблъсках се с много неочаквани неща – най-вече с мързела на хората, с безкрайната ленивост на хората.

Георги Кадънков: Иска голяма заплата, а не пита какво може да направи. То се дават пари, ама да може да върши нещо. Мързеливи! Да им се дава! А, вика, аз за 500-600 лева няма да работя! Като не щеш да работиш кой ще те гледа, бе?! Баща му и дядо му?! Дядовците да ги гледат, който иска да работи – работа намира. Който не ще - по кръчмите и по кафенетата.

Христо Пеев: Имаме възможност да отворим 7 работни места, но явно хората предпочитат да отидат в съседна Гърция. Предпочитат там да копаят на нивата. 8 часа копае в тия жеги за 5 лв. на час, а тука му давам 3-3,50 с осигуровките, работа под покрив, не е тежка работа. Той предпочита да отиде там.

Албанско село с български нрави. И тя е екзотика тук. Знаят я като буболинката – дядо й гледал копринени буби. След неуспешни опити в големия град, Светослава се върнала на село и в дядовата къща захванала стария поминък.

Светослава Илиева: България преди години е била в първите редици на производството на копринени пашкули. Нашето качество и природни условия са добри и можем да бъдем конкурентни на Китай - не като обема, а като качество.

Дори и майка й казвала, че е луда, мечтателка. Заради бубите записала университет. Тук мирише на сладко, на детство, казва тя.

Светослава Илиева: Имаше едни посетители в Мандрица, които ми казаха, че може би съм най-многолюдната майка в България, защото ги отглеждам точно като бебета.

Христо Пеев: Проблеми има, но не трябва да спираме. Спрем ли, селото ще загине.

Чудно село е Мандрица – един площад дели миналото от бъдещето. Султана пак ще удари камбаната – албанци - християни са. Убедена е, че заради смирението и вярата градушка не ги е удряла от лета насам. Неделната глъчка от басейна ще си иде. И малките щъркели скоро ще заякнат и ще отлетят. Все някога може и да се върнат. В Мандрица чакат.